Primo Victoria

Темата за набирането на подходящия персонал, който най-добре се вписва в очакванията на работодателя е стара и доста поизтъркана. Обичайно бизнесът се оплаква, че има недостиг на качествени кадри, че се налага да търпи посредственост и да прави непрекъснати компромиси, че плаща прекалено високи заплати за прекалено ниски резултати. И често има голяма доза истина в тези разсъждения - “лош материал” не е имагинерно понятие, а съвсем точна диагноза. За 13 години работа в различни компании, повечето от които най-големи в своята сфера, се убедих, че бизнесът в България “боледува” от тийнейджърска увереност, че е винаги прав, но... неразбран. И като пиша думата “бизнес” имам предвид онези хора, участващи във вземането на важните решения, от останалите и без това нищо не зависи, те са просто водата в мелничното колело. От позицията на човек, изучавал задълбочено и реализирал се в областта на социалната комуникация, се интересувам живо какви качества са необходими, за да бъдеш истински л

  Вероятно повечето хора обичат началото на май заради многото празнични дни и възможността да попътуват из страната или в чужбина. Ние не правим изключение, макар  че дъждовните облаци и навъсеното време за малко да объркат нашите намерения.      Е, решаваме, че ще рискуваме и напук на прогнозите се тръгваме на юг. Крайна точка на пътуването - Кърджали, на гости. Речено, сторено, сутринта на 02 май оставяме навъсената София и се отправяме по магистралата. Нормално натоварено движение и лека полека проясняващо се небе. След Ихтиман се отклоняваме надясно и поемаме по пътя за Пазарджик. След дежурната спирка в Белово продължаваме надолу към Пловдив. Трафикът се позасилва, но хубавото на този път е, че след Пазарджик става достатъчно широк и изпреварванията са сравнително лесни и безопасни. Нямаме точен час на пристигане, така че се движим според ограниченията и без гонки с летящите покрай нас състезатели.       Въпреки, че знам пътя до Кърджали, решаваме да проверим какво ще предло

     Какво може да прави човек в дъждовен ден? Вероятно отговорите ще са свързани с дейности вкъщи, но ние предпочитаме да сме навън. По тази причина въпреки лошата прогноза и облачното небе тръгваме на път. Този път посоката е Трън и по-точно ждрелото на река Ерма.      Както обикновено, пътят минава по магистралата до Перник, след което преминаваме през града. Времето се мени почти на всеки километър и от слънчево преминава в облачно и дъждовно. Излизайки на пътя към Брезник и Трън се смрачава и започва да вали все по-силно. Да си призная, започнах леко да се притеснявам какво ли ще е като пристигнем до крайната точка. Но след навъсените облаци, далеч напред хоризонтът сияеше във ведро синьо и даваше надежди, че ще е слънчево и няма да вали.      След половин час преминаваме през Брезник, а пътя минава през центъра на града. Не след дълго слабия ръмеж премина в проливен дъжд, който чистачките едва смогваха да изчистят.    Пороят спря точно толкова внезапно, колкото и започн

     Слънчевият неделен ден винаги предразполага към излизане навън. Някои предпочитат разходките в парка, други като нас се увличат по по-отдалечени места. След сутрешното кафе на преден план излезе въпроса, а сега накъде? Колебанията бяха между две дестинации - Етрополе или Гигинския (Църногорски) манастир и параклиса Свети Йоан Летни над язовир Пчелина. Надделя втората. Затова без да губим време, скачаме в колата и се отправяме по магистрала Люлин към Перник. Няма много движение и след петнадесет минути спираме на първата спирка по пътя ни - бензиностанция за дозареждане с гориво. Резервоарът е пълен и вече смело можем да продължим напред. Признавам си, че пътят ми е непознат, затова се доверяваме на напътствията на GPS-а. Посоката е към Радомир, но на края на Перник се отклоняваме вдясно към Батановци. Пътят е сравнително хубав, поне няма дупки и след около двадесет минути и няколко селца стигаме до Гигинци, където се намира известният Църногорски (така ще го видите и изписан по

     Наближава Коледа и въпросът: "тази година накъде ?" отново излезе на дневен ред. Бърз преглед на офертите и решението се появи бързо и без никакви колебания - Чепеларе. Както и миналата година в малкото градче сгушено между склоновете на Родопа планина намерихме нашето местенце за почивка и отдих в края на годината.      И така след кратки приготовления и товарене на багажа напускаме София към 14:00 ч. по обед и се отправяме по магистралата за Пловдив. Тази година зимата все още не е показала на какво е способна и пътят е сух, като само на сенчестите места асфалтът е мокър и изисква малко повече внимание с високите скорости. Движението е натоварено като за втори почивен ден, но въпреки това пътуването е нормално и все още неизнервено. Зимното слънце наднича тук там из зад облаците, създавайки ведро настроение. Единственото странно нещо в цялата картинка е може би липсата на сняг, нетипично за това време на годината. Надеждата ни е, че такъв ще има в планината..... Сле

     Казваме "довиждане" на Букоровския манастир и се връщаме по черния път на главния път, завиваме на ляво и продължаваме към с. Разбоище, където няколко на брой табели ни упътват към манастира. От асфалт пътят отново стана черен . Решавам, че е безсмислено да продължаваме с кола и на първото широко място паркирам, след което продължаваме пеш. Пътят се вие надолу, като постепенно става все по-тесен, докато се превърна в пътека между дърветата.  След десетина минути спускане пред нас се разкри красотата на планината срещу и под нас : В далечината заваля и след моментно колебание решаваме, че щом сме стигнали до тук няма да се върнем и продължаваме към манастира, който беше под нас . Междувременно дъждът достигна и до нас и трябваше да бързаме надолу към първия заслон, малка изоставена постройка до железопътната линия виеща се между скалите. Заваля силно, докато стигнем до спирката. Е, успя да ни понамокри, но това беше нищо в сравне