В околностите на Годеч - продължение

     Казваме "довиждане" на Букоровския манастир и се връщаме по черния път на главния път, завиваме на ляво и продължаваме към с. Разбоище, където няколко на брой табели ни упътват към манастира. От асфалт пътят отново стана черен . Решавам, че е безсмислено да продължаваме с кола и на първото широко място паркирам, след което продължаваме пеш.

Пътят се вие надолу, като постепенно става все по-тесен, докато се превърна в пътека между дърветата.

 След десетина минути спускане пред нас се разкри красотата на планината срещу и под нас :

В далечината заваля и след моментно колебание решаваме, че щом сме стигнали до тук няма да се върнем и продължаваме към манастира, който беше под нас .

Междувременно дъждът достигна и до нас и трябваше да бързаме надолу към първия заслон, малка изоставена постройка до железопътната линия виеща се между скалите.

Заваля силно, докато стигнем до спирката. Е, успя да ни понамокри, но това беше нищо в сравнение със следващата изненада. Докато снимах линията вляво и вдясно от нас видях бодро крачещ между релсите възрастен мъж. Човекът се спря при нас и ни покани да се скрием в манастира. В кратък момент, в който ръмеше слабо тръгваме след него по линията и малко след това се озоваваме пред вратите на Разбоишкия манастир. 

Монахът, който живее там - отец Йосиф отсъстваше, посрещна ни само лаят на кучето. Скриваме се под стряхата на една от къщите. Нещото, което веднага се набива на очи е портретът на Отец Матей Преображенски - Миткалото, живял известно време в манастира. Дядо Васил, човекът, който ни отведе се оказа помощник на отеца и истински познавач на местната история ни разказа и за предишните му обитатели - монахини, водили аскетичен живот, без ток и вода. Междувременно и отец Йосиф се върна и се включи активно в разговора. Оказа се, че идваме на голям празник на Свети Пророк Илия,  Илинден - 20 юли  по нов стил. Двамата ни предложиха да посетим и другия манастир в близост - Чепърлянския "Св. Петка"  Дъждът спря не след дълго и се качваме до скалната църква, за която вероятно вече сте прочели в линка - описание малко по-нагоре. Преминаваме по дървеното мостче и се изкачваме към храма. 

Вътре цари спокойствие и тишина. И тук, както и Букоровския манастир свещите са оставени за посетителите, сами да си вземат и платят. 

     Спускаме се отново надолу, вземаме си довиждане с дядо Васил и по линията тръгваме към третия и последен за нашата разходка манастир . 

И така, закрачихме смело по линията, знаейки само, че пътят до манастира е около 15 минути. На места тревата беше покрила релсите и никъде не се виждаше нито път, нито отклонение през гъстите шубраци към мястото. А някъде в далечината се чуваха гласове. Решаваме,че е време да се върнем назад, очевидно сме подминали пътеката. GPS-те на телефоните са безсилни да определят къде сме. Тръгваме обратно, оглеждайки се внимателно за проход. И тъй като денят е пълен с "чудеса и божия благодат", както се изрази малко по-късно домакинът ни в Чепърлянския манастир - Богдан, не след дълго виждаме тази табелка : 

Няма пътека, има едва забележим проход между къпините , който ни изведе на черен път и в края на краищата до манастира. Преминаваме неуверено през желязната порта и влизаме в двора. Вътре има хора, правещи курбан, както разбрахме по-късно. И докато се чудим дали да продължим навътре или да се върнем излезе домакина и ни покани да влезем. След като се разхладихме с бистра и студена вода от кладенеца, чухме историята на манастира преплетена с части от живота на Богдан. След кратка почивка е време да се върнем при колите и след това към София. Вземаме си довиждане с любезния домакин и поемаме по пътя, минаващ над жп линията . Преминаваме покрай спирката и отново срещаме дядо Васил, който е тръгнал обратно към селото. Изкачваме се по стръмната пътека, по която дойдохме увлечени в разговор с него и обогатяваме знанията си за района на манастирите с още неизвестни факти. Както за монасите-отшелници, живели в пещерите наоколо, така и за извора бликнал при 40 дневния престой  на Св. Сава Сръбски при пътуването му към Йерусалим. За съжаление по-късно той пресъхва, а и достъпът до тези монашески обитания е ограничен и опасен. Неусетно стигаме до импровизирания паркинг. Отново си вземаме довиждане с и с обещание за нова среща на някой от предстоящите празници. 

    Тръгваме си заредени с много положителна енергия от преживяванията през деня. Да си призная, искаше ми се да остана още там. А впечатленията от мястото и срещата с хората, от които струеше непринуденост, доброта, някак позабравена в града, смирение и спокойствието на планината все още не избледняват.