Primo Victoria

     Слънчевият неделен ден винаги предразполага към излизане навън. Някои предпочитат разходките в парка, други като нас се увличат по по-отдалечени места. След сутрешното кафе на преден план излезе въпроса, а сега накъде? Колебанията бяха между две дестинации - Етрополе или Гигинския (Църногорски) манастир и параклиса Свети Йоан Летни над язовир Пчелина. Надделя втората. Затова без да губим време, скачаме в колата и се отправяме по магистрала Люлин към Перник. Няма много движение и след петнадесет минути спираме на първата спирка по пътя ни - бензиностанция за дозареждане с гориво. Резервоарът е пълен и вече смело можем да продължим напред. Признавам си, че пътят ми е непознат, затова се доверяваме на напътствията на GPS-а. Посоката е към Радомир, но на края на Перник се отклоняваме вдясно към Батановци. Пътят е сравнително хубав, поне няма дупки и след около двадесет минути и няколко селца стигаме до Гигинци, където се намира известният Църногорски (така ще го видите и изписан по

     Наближава Коледа и въпросът: "тази година накъде ?" отново излезе на дневен ред. Бърз преглед на офертите и решението се появи бързо и без никакви колебания - Чепеларе. Както и миналата година в малкото градче сгушено между склоновете на Родопа планина намерихме нашето местенце за почивка и отдих в края на годината.      И така след кратки приготовления и товарене на багажа напускаме София към 14:00 ч. по обед и се отправяме по магистралата за Пловдив. Тази година зимата все още не е показала на какво е способна и пътят е сух, като само на сенчестите места асфалтът е мокър и изисква малко повече внимание с високите скорости. Движението е натоварено като за втори почивен ден, но въпреки това пътуването е нормално и все още неизнервено. Зимното слънце наднича тук там из зад облаците, създавайки ведро настроение. Единственото странно нещо в цялата картинка е може би липсата на сняг, нетипично за това време на годината. Надеждата ни е, че такъв ще има в планината..... Сле

     Казваме "довиждане" на Букоровския манастир и се връщаме по черния път на главния път, завиваме на ляво и продължаваме към с. Разбоище, където няколко на брой табели ни упътват към манастира. От асфалт пътят отново стана черен . Решавам, че е безсмислено да продължаваме с кола и на първото широко място паркирам, след което продължаваме пеш. Пътят се вие надолу, като постепенно става все по-тесен, докато се превърна в пътека между дърветата.  След десетина минути спускане пред нас се разкри красотата на планината срещу и под нас : В далечината заваля и след моментно колебание решаваме, че щом сме стигнали до тук няма да се върнем и продължаваме към манастира, който беше под нас . Междувременно дъждът достигна и до нас и трябваше да бързаме надолу към първия заслон, малка изоставена постройка до железопътната линия виеща се между скалите. Заваля силно, докато стигнем до спирката. Е, успя да ни понамокри, но това беше нищо в сравне

     Събота е и решаваме, че е времето е идеално за разходка. След кратко съвещание посоката е избрана - ще отидем до Годеч и по-специално до с. Туден, в чиито околности се намира водопадът Котлите. Денят изглежда обещаващ, метеоролозите прогнозират слънце и тук там кратък дъжд.  Подготовката е почти символична - малко суха храна, вода, удобни обувки и верния фотоапарат, без който не тръгваме на път.      Движението не е много натоварено и сравнително бързо достигаме отбивката за Костинброд и Петрохан. Пътят е сравнително приличен, дупките са новозапълнени и почти не се усещат. След двайсетина минути достигаме отклонението за   Годеч  и поемаме към градчето, водени от навигацията. Първоначалният план беше да спрем в центъра, но компютъра имаше друго мнение и ни изведе на пътя за Туден. Продължаваме по тесен път и не след дълго се появи табелата и разклонение, което указваше два км до селото. Но пътят продължаваше и направо и аз реших,че продължаваме напред, надявайки се, че ще има таб