Бунтът на една мравка

Дете съм на прехода, само че от ония деца, родени в началото на 80-те години, хванали от времето на бонбони "Лакта" и дъвка "Идеал". Онези деца, които имаха странната съдба да израстват в новото време, но направлявани и възпитавани със старите нрави. Бях на 14 през знаковата 1997 г., далече от столицата и вълненията пред Парламента. Спомням си как гледахме телевизионните предавания с ококорени очи и се тревожехме какво се случва там в София, какво правят хората, защо става така.

16 години по-късно се оказвам във вихъра на подобни събития, при това не като страничен наблюдател на случващото се, а като действаща единица. Днес аз протестирам. В последните дни се наслушах на обяснения защо го правя, какво искам. Обясняваха ми го представители на партии, групи в социалните мрежи, знайни и незнайни водачи на протеста. Благодаря им на всички, че формулираха мотивите ми, но... никой не ги отгатна.

Аз протестирам, защото това е мое конституционно право и дълг пред мен самата и пред близките ми. Отидох на площада, защото смятам, че имам способността да повлияя бъдещето си - моето и на страната си. Факт е, че не съм избягала, а не е като да не съм можела. Останах тук, защото вярвам, може би наивно, че на мен се пада честта да строя нова, различна България. Искам децата ми да растат тук, да знаят историята на страната ни и да се гордеят с произхода си. Желанието ми е да се развивам тук и да допринасям тук, в родината ми. Затова и се включих в протеста. Защото смятам, че е важно да се включа, важно е да покажа, че не ми харесва ситуацията и да предупредя, че управлението трябва да се съобразява с нас и да работи в полза на хората, не на собственото си облагодетелстване. Не отидох, за да искам оставки. Не бях там, за да троша, да предизвиквам полицаи, да бъда анархист. Отидох, за да упражня правото си на глас, за да докажа, че имаме шанс като общество и можем да бъдем регулатор.

Протестирам, защото искам бабите ми да живеят достойно старините си с достатъчно средства и да прекарват зимите си на топло, без да се тревожат колко ще им струва това.
Протестирам, защото не искам хиляди километри да ме делят от родната ми майка и да мога да я виждам веднъж за 2 седмици в годината. Не искам тя да е била принудена да отиде да работи в чужда страна, за да могат децата ѝ да са добре и да завършат висше. Искам тя да има възможност да живее там, защото така й харесва, а не защото е необходимо.
Протестирам заради приятелите си, защото искам да можем да бъдем заедно в свободното си време, без всеки път да чакаме датата за заплата, за да се видим.
Протестирам заради неродените си деца, защото искам те да бъдат. При това не един ден, когато мама и татко ще могат да си го позволят, а сега, когато сме в разцвета на силите си. Искам те да получат право на щастливо детство и адекватно образование, за да бъдат достойни българи, когато пораснат.
Протестирам заради себе си. Защото съм!
А вие?