Тук

Тук, отново тук, което е някъде там. Някъде там по безкрайния диагонал между София и Силистра, по криволиците на времето отново се завръщам - по-богата, по-мъдра, малко по-стара. И цялото това завръщане е изпълнено с някакво бляскаво очарование, което кара зениците ми да се разширяват от удивление и цялото ми същество да трепери със събудените за живот сетива. Сладостна възбуда и гордост ме заливат, защото знам, че пътувайки към родния дом, всъщност съм у дома. А този мой дом от 111 хиляди квадратни километра  е тъй пропит от великолепие, облечен в приказно одеание... Направо оставам без дъх!

Струва ми се, че в този случай думичката "красиво" е някак твърде слаба, за да се опише цялата внушителна прелест на Моята България! Погледът ми пробягва смутен и развълнуван по стръмните склонове на планината и все не може да обхване цялата феерия от цветове. Невъобразимо е как всичкото златно на последните слънчеви лъчи блести в листата на дърветата, за да се смеси с най-зеленото зелено на боровете и кървавите капки на умиращото лято. Сякаш буен пожар е затанцувал из цялата гора и е обхванал планината чак до върха.
Спускаме се надолу и продължаваме напред, където успокоената есенна стихия се е помирила с кафявото на изораното поле и вятърът нежно поклаща едва покълналите посеви. И пак магията на есента се е вплела в клоните на дърветата, които сякаш немирна детска ръчичка е изпъстрила с най-причудливите шарки...

Гледам през стъклото на автомобила и така ми се иска да гребна от тази дивна хубост. Погледът ми се плъзва напред в необятното цветно море, а душата ми трепти от радост.
Пътувам по криволичещия диагонал между София и Силистра. Пътувам към дома и всичко е толкова топло, толкова мило, толкова фантастично. Тук, пак тук, което е някъде там, потопено в имагинерна реалност, се случва вълшебство - есенното вълшебство на най-красивата страна на света. Моята България!